Големият Взрив (Знаете ли че?)

Мисля, че няма място за кометар, нека всеки сам да се замисли...

Друга версия, която е направена в по-бавно темпо за по-лесно възприемане от върастни! :)

Хайде да ни е честито лятото

По случай настъпването на лятото, пожелавам на всички по един "ескимо" на ден, за по загрелите и по "ееей каса бира, водно оклело..."

Ще слизате ли?

Всеки ден се возим в претъпканите трамваи и единствената раплика между хората е "ще слизате ли?". Без значение към кого се обръщат и без значение какво точно искат да кажат, хората казват просто едно лаконично "Ще слизате ли?". Всъщност вероятно никой на света не се интересува от отговора на този въпрос, просто това е учтиво казано "махни се да мина". И затова ако някой попита някого "Ще слизате ли?", той не отговаря, а просто се помръдва лекинко, без дори да погледне питащия.

Тази амебна форма на общуване е толкова задълбочена, че се питам дали хората, като маса се различват по нещо от едноклетъчните. Ще направя една съпоставка. В пети клас по биология, когато учихме за едноклетъчните, в учебника пишеше, че когато нагрееш съда с амеби, те изплуват към по-студените участъци, а когато посолиш водата в аквариума от едната страна всички амеби (или зелени еуглени по избор) се преместват в сладката част на водата. Когато някой дядо пръдне в претъпкания трамвай, хората чинно се отместват в по-безопасни води, макар и по-сгъчкани. Така те осигряват бъдещето си същевствуване като вид и дават свобода на изява на съответния газов артист.

Ходете на работа, амеби, съществувайте!
Да, ще слизам.

Паркът

Вече сме в края на Октомври. Времето е сиво и неприятно. Почти постоянно вали дъжд. Вече падна първия сняг. Появиха се и първите слани. Да наистина доста ноемврийско, макар и през октомври. Единственото, което радва очите все още са прекрасните нюанси на жълтото и червеното, в които се редуват дъбовите и букови дървета в парка.

Всеки ден рано сутринта излизам да разходя черното си куче в парка, който за мое щастие е доста на близо. Последната седмица всяка сутрин започваше с гаден студен дъждец, който успява да намокри всичко, абсолютно всичко. Непромокаемото ми шушляково яке се суши цял ден след подобен сутрешен дъжд, блузата от долу също. Този дъждец успява да намокри и нещата под непромокаемите дрехи, или пък непромокаемото ми яке е чист боклук. Вероятно второто. Но все пак то няма голям шанс след като мокротата се разпростира навсякъде и всичко е прогизнало. В парка, по мокрите поляни, тревата допълнително ни мокри ходейки по нея. Когато вдигна пръчка от земята, за да я хвърлям на кари – популярна игра в средите на кучешките стопани – тя се оказва доста прогизнала, тежка и капеща. Ей на това викам аз пръчка. Като я хвърлиш тя те опръсква по лицето. Блях. Кой знае колко кучета са я лизали и дъвкали преди това.

Днес не вали. Има гъста мъгла в която се скрива върха на 25 етажния съседен блок. Следователно около 50-60м видимост. Въздухът е студен и реже несвикналите ми със студеното бузи. Топли френски кроасани излизат от фурната кучето. От тях се вдига пáра. Хм, чак ми се прияде, имайки предвид, че не съм закусвал. Блях. В парка тази сутрин няма абсолютно никой или поне не се вижда в мъглата. Но кой идиот би дошъл в парка в такива климатични условия.

Разхождайки се в тишината се заглеждам в детските катерушки, които помня още от своето детство. Почти същите са си, с разликата че са изпочупени, изкривени, изкъртени и други епитети започващи с „из”, а една от ракетите е съборена мъртва на земята. В тишината дочувам как една от нещастните криви люлки изскърцва болезнено. Дали дочух детски смях? „Сигурно е от вятъра.” Едно листо пада в тихото спокойствие. Вятър не се усеща. Иначе нямаше да има мъгла. В съседство с виещата люлка има още една люлка, която я няма. Колко ли...

- Джина, ела тук! – нарушава спокойствието някакъв човек, викащ към кучето си нейде зад мъглата. Инстинктивно тръгвам натам с идеята Кари и Джина да си поиграят малко. Но уви, няма ги. Дали пак е от вятъра? Отново съм сам.

плачещата люлка

...колко ли. Каква ли е далаверата на циганина, който е изтръгнал люлката от детските мечти. Но с какво иначе ще купи скъпия буквар на малкото момиченце с бледо розов потник и мръсно лице, което съвсем случайно е негова дъщеря. И той сигурно това се чуди, но сега ще иде да си купи заветната водка или нещо подобно. Чудя се да ги съжалявам ли тези хора или да ги мразя. Често си мисля, че те сами си заслужават живота в който живеят. Хубаво, но да не пречат на останалите. А те не само пречат, но и тормозят. Не по-скоро злоупотребяват с търпението на един велик, търпелив и мълчалив, глупав народ. Народ който мълчи пред всичко, което се прави срещу него и посредством него. Народ, от който се възползват турци, цигани, гърци, руснаци, европейци, търговци, политици и камара други етноси. Народ, който не знае истинската си история, тъй като тя се променя при всяка смяна на режима или при всеки жизнен катарзис на някой дърт историк, прищяло му се да получи своите пет минути слава.

Младите бягат, защото са членове на тази мълчаща маса - планктон и съответно нямат гените за казване на НЕ. Старите искат по-големи пенсии, за да ядат пак толкова хляб колкото и преди да поскъпне. Средните само си пият кафето в някое държавно и бюджетно учреждение. Да циганите не обичат планктон, както и турците. Обичат салам. Но планктона лесно се тъпче. Накрая ще се превърнем в една Америка на балканите, където циганите, турците и ... онези другите етноси ще живеят щастливо в мир. Ще се казваме Велика Македония и ще внасяме ток и други продоволствия от Румъния.

- Кари. Къде изчезна това куче. Бахти мъглата. Такова време може да накара всеки оптимист да нарежда като бабичка врели не кипели. Обаче ми харесва есента. Вкарва ме в някаква странна емоция, но не такава като през лятото. Друга една, замислена. Все едно съм в есента на живота. Да вероятно тия дрънканици ги поражда есента. Мразя есента.

-Ела тук! Хайде, къде е пръчката? Донеси! А така, браво. Добро куче. Хайде пак. Къде е? Браво. – Този диалог наистина е малко тъпичък, но какво пък, на кучето му харесва.
Баси колко е тихо днес. Даже могат да се чуят падащите листа. В далечината се чува свирене. О да това е товарният в 8:30. Трябва да тръгвам вече на долу. Бавно минавам по празните алеи на парка, по край мократа пръчка от преди 15 мин, покрай кривите катерушки, покрай мъглата, през мъглата, през ж.п. линията, покрай училището (да още е празно, макар да сме края на октомври), покрай изстиналите вече френски кроасани. Върха на блока вече се вижда. Още има мъгла, но се е повдигнала малко. Шумът от булеварда постепенно се увеличава. Всякакви хора и коли щукат на някъде. Живота си върви и никой не обръща внимание на мъглата. Вероятно това са тия средните, които бързат за „работа” да пият кафе. Или пък може би наистина бързат за нещо важно. Знам ли. Но ми се струва, че хората като цяло си бързат, ей така по между другото, за всеки случай. Нищо нека бързат. Пчелички. А пчеличките са толкова хубаво нещо. Ходят по цветенцата, правят сладък мед и лековит прополис. Ех пролет. Излежавам се на поляната сред цветята. Ухае на мак и божури.

Брей колко е хубав живота. Хайде да закусваме.

Дъжд и Гибел

Днес вали бурно и хладно със силен вятър и гръмотевици. Мечтано събитие от доста време. Зверските жеги от последния месец и половина ме караха напоследък да бленувам за дъжд и хлад, а не както обикновено за храна :-) Времето е доста мрачно и тъмно и аз съм доволен.

За съжаление това хубаво време дойде с новината за смъртта на един много интересен за мен режисьор. Макар и не много споменаван напоследък, Микеланджело Антониони е бил много популярен през 60-те и 70-те години на XX век. Има много известни филми, които не са се славели си с популярност сред широката публика, но непрекъснато са били в устата на критиците и кино маниаците.




Аз лично винаги съм бил със смесени чувства към филмите му. От трите негови филма, които съм гледал, "Zabriskie Point" (1970) най ми хареса. Става въпрос за една невъзможна любов между двама младежи в "долината на смъртта", като филма засяга доста социални и обществени проблеми под съпровода на музиката на Pink Floyd. Преди години, когато търсих тоя филм не можах да го намеря дори в оригинал. Гледах го с италиански дублаж и английски субтитри. Филма толкова ми хареса, че даже си направих труда да преведа субтитрите и да ги синхронизирам с тази италианска версия. (горд от себе си)

"Фотографско увеличение" (Blowup 1966) е филм за един отегчен от живота си фотограф, който случайно открива убийство в една от снимките си от един парк. Странен, но интересен филм. Номиниран за оскар.

Жалко наистина, че губим такава личност, но поне той си е живял живота и е дал на света нещо за 94-те си години живот.

Луда работа

Вчера се жегнах като го гледах т'ва филмче. Доста брутално е. Представлява кадри от камерите по софийските кръстовища. Бях свидетел на блъскането на пешеходец от пиян шофьор, и беше много гадно, но се сдухах като видях как това става всеки ден. Баси!

Студентски стол

Днес ядох в стола на СУ. Ще разкажа само за десерта. Не съм много сигурен, но май бяха някакви варени макарони в нещо като сок. Доста анемични на цвят. На вкус не бяха нито солени, нито сладки, нито безвкусни, нито пък вкусни. Всъщност незнам изобщо какво беше това нещо което ядох днес за десерт.

Дъжд

и никой не разбра,
отиде си лятото
и идва есента
и ме окъпа рейс...

да наистина въпреки, датата на която пиша това, дъжда наистина е много есенен, обложен и напоителен. По принцип в края на май и началото на юни - пролетните дъждове, са предимно поройни, но сега вече вали от четири дни почти без прекъсванеи времето наистина е гадно. Настроението ми е гадно. Всичко е гадно. Отдавна не се бях чувствал чак пък толкова вкиснато. Да не говорим че и този тъп народ, в тая тъпа държава пак гласува за поробителите ДПС. Напрвило ми е впечатлението, че от както свят светува или поне от 30 века насам хората все си повтарят "Боже, на къде отива тоя святъ". Е с риск да съм банален ще попитам и аз същото.

А колкото до къпането чрез автобуси на градския транспорт... ми мокър съм до кости. Явно автобусите имат доста голяма водоизместимост. Особено когато карат бързо :( Мама им стара, нека поне да си заслужат повишението, що за хора са тия шофьори... Мафия от простаци - същите като таксиджиите. Стачки и искания, и нищо насреща от тяхна страна.

Боже, на къде отива тоя свят?

Ех! звуча като смачкан мрънкащ чиновник, нали? Ми такъв съм си.

А пък брат ми за минава за Ирландия за 6 месеца. Тазм представи си минималната заплата била 8.5 евро на час... Преди се чудех струва ли си да миеше подове или чинии заради нек'ви си повече пари, ама май тук в татковината, да се занимаваш с нещо смислено, например научно, ти излиза по-солено - и държавата и обществото те унижават. Изглежда в БГ най-високо платени са тези с най-ниско образование - циганите по строежите, шофьорите на автобусите, камионите и такситата.

Боже, ... Баси дъжда!

Промяна в живота

Винаги когато се случват такива неща, в живота на хората настъпват промени смесени с еуфория и нови отговорности. Е поне в моя така стана. На 15 май, вторник към 20:00 ми подариха ето това същество:

Казва се Кари, на 1 месец и 13 дни е и е черна. Стращно симпатично животинче с доста живец. Снощи например почти не ме остави да спя, обикаляше из цялата стая и май само на тавана не се разходи да провери кво има там! Чудя се какво прави през деня когато ме няма. Добре, че нямам много обувки :-)

Неприятната част е, че трябва да се занимавам с лекари, хора по които не си падам особено, да пазарувам разни хапчета и специални храни и да бърша с парцала осраното и опиканото. Според мен обаче това си заслужава тъй като това прекрасно животинче ще бъде с мен на всякъде и ще вкарва цвят в живота ми!

И к'во ше прая ся?

Строши ми се картата и сега имам много голяма драма, няма как да ходя на работа! Ужас на ужасите :-) Ами сега как ще кисна пред монитора, без да знам аджеба защо? Абе ужас-ужас. Мацки дръжте се, днес не съм на работа!

(Пост Скриптум) За съжаление на мацките, оказа се че картата си работи!